Известни музиканти

Ектор Берлиоз
(1803-1869)

Луи Ектор Берлиоз (Louis Hector Berlioz) е френски композитор романтик, диригент, музикален критик, теоретик и писател. Освен с великите си произведения, той остава в историята със създаването програмно-романтичната симфонична музика, въвежда лайтмотива (idee fixe) и обогатява възможностите на оркестъра чрез нови похвати и чрез въвеждането на нови музикални инструменти.

Роден е на 11 декември 1803 в Ла Кот Сен Андре, Франция. Син на лекар, атеист и филантроп, Ектор е образован в духа на Просвещението. Получава основните си музикални знания от книгите в библиотеката на своя баща, в която се запознава с такива сложни трудове като “Трактат за хармонията” на Рамо и други книги, за които се изисква високо ниво на специална подготовка.

Ектор Берлиоз бързо показва всички музикални успехи. Свири много добре на флейта и на китара. Баща му не иска той да се научи да свири на пиано, страхувайки се, че този инструмент ще го увлече в музиката повече, отколкото би искал. Според него професията на музикант не е подходяща за сина му и мечтаел Хектор да стане лекар като него. Впоследствие това води до конфликт между двамата.

Младият Берлиоз продължава да композира, а междувременно баща му продължава да го подготвя за медицинската професия. През 1821 година 18-годишният Берлиоз успешното полага изпита за бакалавърска степен в Гренобъл. Заминава за Париж, за да се запише в медицинския факултет. Установява се в Латинския квартал – център на студентския живот в града.

Берлиоз прекарва свободното си време в библиотеката на Парижката консерватория, изучавайки партитурите на големите майстори. Обожавал Глук. Осъзнавайки, че без сериозна подготовка не може да стане композитор, започва да изучава теория на композицията. През 1826 година постъпва в Консерваторията. През следващите две години, според самия Берлиоз, животът му се озарява от “три мълниеносни удара” – запознава се с творбите на Шекспир, Гьоте и Бетовен. За него това е етап на духовна зрялост. Но има и още едно важно за него събитие, което няма отношение към музиката.

През 1827 година една нова театрална група посещава Париж. Начело на нея е известният трагичен актьор Кембъл и актрисата Смитсън. Изключителният талант и артистичния вид на Смитсън развулнували много Берлиоз и той се влюбва в нея от пръв поглед. Младата английска артистка с ирландски произход е на 27 години и наистина била много талантлива, с одухотворено лице и замислен вид. Хариет Смитсън обаче не проявявала никакъв интерес към Берлиоз.

Лесно запалим, постоянно в състояние на творческо вълнение, Берлиоз пише, преминавайки от една идея към друга – кантати, песни (“Ирландски мелодии”), оркестрови увертюри и други. От 1823 започва да се появява и в печата със своите остро полемични статии и през следващите години няма да се раздели с журналистическото перо. Така че неочаквано, но интензивно, той навлиза в художествения живот на Париж и се сближава с най-добрите представители на прогресивната интелигенция Юго, Балзак, Дюма, Хайне, Лист, Шопен и други.

Но тъй като той не е имал собствени пари, влиза в дългове и както Балзак, не успява да се изплати на кредиторите си. Официалните власти не му оказват съдействие , а освен това консервативни музикални му създават проблеми на всяка крачка. Така например при завършване на консерваторията три пъти му е било отказвано да получи държавна стипендия, която се предоставя за прекарването на три години в Италия (т.нар Римска премия). Високата чест Ектор Берлиоз получава едва през 1830 година.

През този период Берлиоз пише чисто симфонични творби, както и произведения, в които свободно се съчетават вокални и оркестрови епизоди. Те винаги са необикновени и като че ли са заредени с енергия. Неочакваните литературни и картинни асоциации, резките контрасти в образните сравнения, внезапната смяна на състоянията – всичко това придава ярко и колоритно звучене на изпълнения с конфликти душевен мир на твореца, надарен с толкова живо въображение.

На 5 декември 1830 се състои премиерата на “Фантастичната симфония” – най-известното произведение на Берлиоз. Това е един вид музикален роман със сложен психологически подтекст, в който лесно могат да бъдат забелязани и автобиографични черти, израз на огнените страсти на Берлиоз към Хариет Смитсън.

Дълго преди края на престоя си в Италия, през 1832 година, Берлиоз връща в Париж. На концерта, който изнася, изпълнява Фантастичната симфония след нова редакция и монодрамата “Лелио”. По това време се среща още веднъж с с Хариет Смитсън, която се намира в затруднено положение. Зрителите са изгубили интерес към спектаклите на англичаните, при злополука актрисата си счупва крака и приключва със сценичните си изяви. Берлиоз проявява невероятна загриженост и след около година се жени за нея. Младият композитор трябвало да работи по 12-15 часа, за да изхранва семейството си, а нощните часове посвещавал на творчество. Колкото се отнася до семейния им живот, нещата не вървели добре. След като напуска сцената, характерът на Смитсън се променя и Берлиоз се увлича по една посредствена испанска певица, Мари Ресио, при която започва да „търси утешение“. Композиторът добре знаел, че тя е с него не от любов, а от егоистични и користни мотиви, но въпреки това се жени за нея.

През 1834 година Берлиоз създава новото си значително произведение – симфонията “Харолд в Италия”. Периодът между двете революции (1830-1848) се оказва най-продуктивният в творческата работа от Берлиоз. Той постоянно е в разгара на събитията като журналист, диригент и композитор. Превръща се в художествен деятел от нов тип, който отстоява убежденията си с всички достъпни му средства и осъжда инерцията и вулгарността в изкуството, борейки се за утвърждаването на високите романтични идеали. Но Берлиоз е човек, който както бързо се пали, също така бързо се охлажда, тъй като е много нестабилен в емоционалните си пориви. Това му създава редица проблеми в отношенията с околните.

През 1838 година в Париж се състои премиерата на операта „Бенвенуто Челини“, а на следващата година завършва работата си по Третата си и най-обширна, изпълнена с ярки контрасти симфония „Ромео и Джулиета“. 1840 бележи изпълнението на Четвъртата му симфония. Заедно с ранно написания му Реквием (1837) тя е пряк отзвук на прогресивните убеждения на романтика. И двете творби са посветени на паметта на героите от Юлската революция от 1830 година, в която Ектор Берлиоз взема активно участие. Те са предназначени за изпълнение на огромни изпълнителски състави по площадите, на открито. Берлиоз се прославя и като изключителен диригент. През 1843 започва турнета извън Франция – в Германия, Австрия, Чехия, Унгария, Русия и Англия. Навсякъде има феноменален успех, особено в Санкт Петербург и Москва (1847).Той е първият в историята на сценичните изкуства гастролиращ диригент, изпълняващ наред със своите произведения и такива на съвременни автори.

Всеки концерт на Берлиоз печели нови слушатели, но единствено в Париж не е така. През 1867-1868 години той отново посещава Русия като писател за музика (публикува сборници статии и работи върху мемоарите си), пише, но не така интензивно както по-рано.

Постепенно Берлиоз спира да пише симфонии. За концертно изпълнение е предназначена само една малка кантата “Детството на Христос” (1854), която се отличава с музикални тонове и живописни настроения. В театъра, Берлиоз мечтае да постигне голям успех, но не успява. Смитсън умира парализана, а след нея умира и втората му съпруга. При корабокрушение умира и единственият му син, който е моряк. Отношенията му с неговите приятели се разрушават и той се чувства много самотен.

Разболява се и на 8 март 1869 година Ектор Берлиоз умира.