Георг Фридрих Хендел

Георг Фридрих Хендел
(1685-1759)

Георг Фридрих Хендел
Георг Фридрих Хендел – снимка Уикипедия

Георг Фридрих Хендел (Georg Friedrich Handel) е немски композитор от бароковата епоха, водещ в оперните композиции, ораториите и кончертите гроси. Считан е за един от най-значимите музиканти не само на барока, но и в цялата история на музиката. Стилът му е повлиян от бароковата музика, но по-специално от италианската школа на Алесандро Скалати и Корели, както и от френската музикална школа, и от англичанина Хенри Пърсел. Творческата му работа оказва решаващо влияние върху всички негови съвременници и върху по-късните поколения, по-специално върху майсторите на виенския класицизъм – Хайдн, Моцарт и Бетовен, както и върху Бах и Доменико Скарлати.

Роден е на 23 февруари 1685 година в Хале, Саксония, в семейство от средната класа. Син е на Георг Хендел и Доротея Хендел. При неговото раждане баща му е 63-годишен. Той е известен придворен бръснар-хирург. Според първия биограф на Хендел, като малък той изпитвал толкова силно влечение към музиката, че въпреки забраната на баща си, свирел тайно нощем, скрит в таванското помещение.

Още в детството си Хендел проявява страст към музиката. Свири на клавесин и на тръбен орган, но колкото се отнася до музиката, среща остро противопоставяне от страна на баща си, който иска синът му да се посвети на закона. Смята се, че получава разрешение да взема уроци по музика след като херцог Йохан Адолф I забелязва талантливото момче, по време на неговото изпълнение на орган в църквата.

Започва обучението си при органиста Фридрих Вилхелм Захов. При него Георг Фридрих Хендел изучава музикална композиция и клавирна техника. Благодарение на своя учител се запознава със съвременните музикални стилове и се научава да ги разграничава. Седемнадесетгодишен постъпва в Университета в Хале, вероятно в Юридическия факултет. Няколко месеца по-късно обаче става органист в местата катедрала и се посвещава повече на музиката, отколкото на закона.

През 1698 година свири за крал Фридрих I и се запознава с композитора Джовани Батиста Бонончини. През 1701 година се среща с Георг Филип Телеман, с когото стават приятели в продължение на около пет десетилетия.

През 1703 година Георг Фридрих Хендел се премества в Хамбург, приемайки мястото на цигулар и клавесинист в оркестъра на операта в града. Запознава с музикантите Йохан Матесон, Кристоф Граупнер и Райнхард Кайзер. Матесон го въвежда в музикалния свят и го представя на аристокрацията и на британския посланик. През 1705 година поставя първите си опери „Алмира“ и „Нерон“, а след тях – „Дафне“ и „Флориндо“.

От 1706 до 1710 година Хендел живее в Италия и представя своите работи в театрите във Флоренция, Рим, Неапол и Венеция. Във Флоренция се запознава с либретиста Антонио Салви и има връзка с певицата Витория Таркини. Запознава се с музикантите Скарлати, Корели и Марчело. Отива в Рим и композира църковна музика, тъй като тогава операта е забранена в Папската държава. Междувременно пише кантати в пасторален стил за кардиналите Пиетро Отобони, Бенедето Памфили и Карло Колона. Две години е гост на принц Франческо Мария Русполи, който го назначава за капелмайстор. За кратък период работи като музикален директор в Хановер.

През 1710 Георг Фридрих Хендел година посещава Лондон. Две години по-късно се установява там за постоянно. Решава да създаде истински оперен театър, който става известен като Кралската музикална академия. През 1720 – 1728 е директор на основаната академия и пише за нея около двадесет произведения. Посвещава дълго време на работата си в Кралската опера в Ковънт Гардън. В Лондон Хендел познава истинската слава и става дворцов композитор на кралското семейство. Създава повече от 40 опери и над 30 оратории, като те отразяват привличането на композитора от драматизма и монументалността.

След като претърпява инсулт и се възстановява, Хендел има сериозни проблеми със зрението. Опериран е от един пътуващ шарлатанин, който използвайки нестерилни инстрменти, го довежда до пълна слепота (1751).

Георг Фридрих Хендел умира на 14 април 1759 година в Лондон. Погребан е в Уестминстърското абатство.

Posted in Георг Фридрих Хендел | Leave a comment

Джоакино Росини

Джоакино Росини
(1792-1868)

Джоакино Росини
Джоакино Росини – снимка Уикипедия

Джоакино Антонио Росини (Gioachino Antonio Rossini) е италиански композитор, автор на 39 опери, църковна и камерна музика, виолончелист, готвач и гастроном. Неговата работа обхваща различни музикални жанрове, но е най-известен като един от големите създатели на опери. Първите от тях са “Танкред” и “Италианката в Алжир” (1813), „Севилският бръснар“, „Вилхелм Тел“, „Отело“, „Пепеляшка“, „Семирамида“, „Аленият Войник“.

Със своето творчество Росини поставя нов етап в развитието на италианската опера. Той създава първата си опера, когато е едва 14-годишен, но след това като че ли в живота му започва нов етап – изоставя театъра, изпада в депресия и се оттегля в спокойната парижка провинция Паси.

Джоакино Росини е роден на 29 февруари 1792 година в малкия италиански град Пезаро. Баща му, Джузепе, наричан Виваца, е ревностен поддръжник на Френската революция. Роден в Луго, Равена, той е професионален музикант в оркестъра на родния си град и свири в група, подкрепяща френската окупация. Майка му, Анна Гуидарини, е певица, родена в Урбино. Малкият Джоакино израства в музикална среда и рано проявява своя талант. Поради политическите убеждения на неговия баща, семейството е принудено да се мести често от град в град. Сериозните занимания на бъдещия композитор започват, когато семейството му се установява в Болоня. Тогава той е дванадесетгодишен и взема първите си уроци по музика при падре Матей. Подготовката, която получава, е толкова добра, че само две години по-късно, че след две години постъпва в Болонския лицей по филхармония. Учи композиция и е привлечен от произведенията на Хайдн, Моцарт и Чимароза. Междувременно дирижира оперни спектакли. Не след дълго обаче решава да прекъсне обучението си убеден, че е получил достатъчно образование, за да може да пише опери.

Най-големият му успех идва през 1816 година, с постановката му в театър “Арджентина” в Рим, когато е представена неговата опера “Севилският бръснар“. С нея той опиянява публиката и му е устроено факелно шествие. Същата година в Неапол е представена операта “Отело”. Малко след това Росини подписва договор с импресариото Барбая който му предлага добро годишно възнаграждение. По този начин композиторът се ангажира всяка година да му представя две нови опери. По това време в ръцете на импресариото били не само неаполитанските театри, но също Миланската скала и Италианската опера във Виена.

През 1821 година Росини се жени за певицата Изабела Колбран. Две години по-късно по покана на директора на Лондонския Кралски театър той отива във Великобритания, където получава много добро заплащане. До 1822 година Росини в Италия, след което в продължение на около две години посещава някои европейски градове, сред които Виена и Лондон. Славата му е изключително голяма и може да се сравни с тази на Бетховен. От 1824 се установява за постоянно в Париж и през 1824 е назначен за директор на Италианския театър. Но тъй като не разполага с организаторски качества, за две години театърът запада и виконт Ларошфуко, със съгласието на самия Росини, го назначава за главен интендант на кралската музика и за главен инспектор по пеене. Въпреки че Юлската революция го лишава от тази добре платена длъжност, той си осигурява добра пенсия. В продължение на дълъг период от време (от 1829 до смъртта си) Росини създава само химна „Стабат Матер“ (1832), а през 1841 година го разширява. Пише и няколко църковни композиции и кантати, но не написва нито една опера. Така след „Вилхелм Тел“ творческият му процес се преустановява. Оттегляйки се от социалния живот, Росини продължава да композира само за себе си и за приятели.

През 1845 умира неговата съпруга Изабела. Две години след това композиторът се жени за Олимпия Пелисие. През 1855 отново се установява в Париж, правейки дома си един от най-модерните музикални салони. Умира на 13 ноември 1868 година в Паси, близо до Париж. През 1887 останките му са пренесени във Флоренция.

Ето как Гугъл отбеляза рождения ден на великия композитор:

Росини

Росини

Posted in Джоакино Росини | Leave a comment

Феликс Менделсон

Феликс Менделсон Бартолди
(1809-1847)

Феликс Менделсон
Феликс Менделсон – снимка Уикипедия

Якоб Лудвиг Феликс Менделсон Бартолди (Jakob Ludwig Felix Mendelssohn Bartholdy) е немски композитор от еврейски произход, диригент, пианист и преподавател. Той е представител на романтизма в музиката и на Лайбцигската музикална школа, както и основоположник на програмната концертна увертюра.

Роден е на 3 февруари 1809 година в Хамбург. Феликс е първият син на Авраам Менделсон, известен банкер, с добро състояние и положение в обществото. Дядо му, Мойсей Менделсон, е бил философ и основател на движението “Хаскал” („Еврейското Просвещение“). Няколко години след раждането на Феликс семейство Менделсон, евреи по рождение, стават лютерани и приемат втора фамилия – Бартолди. През 1811 година се преместват в Берлин. Феликс и сестра му Фани израстват в творческа и интелектуална среда. Домът им често се посещава от най-видните на времето интелектуалци, сред които Фридрих Хегел, Йохан Волфганг Гьоте, Карл Мария фон Вебер, Карл Фридрих Целтер и други.

Именно Целтер е първият, който обръща внимание на добрите музикални способности на Феликс Менделсон и започва да му преподава теория на музиката. Едновременно с това Феликс взема уроци по цигулка при Карл Хенинг, а по-късно при Едуард Риц. Деветгодишен се проявява като пианист, а една година след това с отличния алт, който притежава, прави успешния си вокален дебют. От същото време датират и първите му композиторски опити. Въпреки че е само на около дванадесет години, той вече е пианист и диригент и провежда активна концертна дейност.

През 1925 година придружава баща си по време на пътуването му до Париж. Феликс Менделсон се среща с ректора на Парижката консерватория Луиджи Керубини, който оценява високо дарованието му. Но френската композиторска школа не впечатлява Менделсон. След като се връщат у дома семейството му се премества в нова къща, която разполага с голяма музикална зала. Съботните концерти в нея се превръщат в традиция и обикновено са посещавани от няколкостотин души. През 1826 година Менделсон пише една от най-известните си творби, увертюрата по комедията на Шекспир „Сън в лятна нощ“. Същата година Менделсон постъпва в Берлинския университет и присъства на лекциите на Хегел. Живо се интересува от музиката на Бах.

1829-1832 година е период, характеризиращ се с много пътувания и турнета за Менделсон. Той изнася концерти в Англия и Шотландия, които му носят известност на европейско ниво. Пътуванията му са спонсорирани от неговия баща, така че финансовата страна на въпроса не го притеснява. Ето защо, когато през 1830 година получава покана да стане професор в Берлинския университет, отказва. Вместо това заминава за Италия, дава много концерти също в Мюнхен, Щутгард, Франкфурт и в Париж. Прекарва четири месеца във френската столица и се запознава с Лист и Шопен.

През март 1832 година Феликс Менделсон се заразява с холера и се налага да отмени предстоящите си концерти. Възстановява се бързо и още през следващия месец изнася серия от концерти в Лондон. На тях той се изявява както като диригент, така и като органист. През лятото се връща в Берлин, но на следващата година отново отива в Лондон. Получава покана да дирижира Рейнския музикален фестивал в Дюселдорф. Успехът, който постига, му осигурява поста на генерален музикален директор. В продължение на две години редовно дирижира оперни постановки и симфонични концерти. Но въпреки неговите големи успехи отношенията му с ръководните кръгове на театралния живот в града не са добри. Така след блестящото изпълнение на Кьолнския музикален фестивал (1835) Менделсон приема предложения му пост на капелмайстор в Лайбциг. Две години по-късно се жени за Сесил Жанрено, с която се е запознал във Франкфурт. Раждат им се пет деца.

Пруският крал Фридрих Вилхелм IV го кани в Берлин и през 1841 година му предлага поста на капелмайстор. Менделсон е помолен да реформира Кралската академия на изкуството. Но реформаторската му дейност среща голяма съпротива и той решава да се върне към концертната дейност. На следващата година заедно със съпругата си посещават Англия, където концертите му продължават да се радват на голям успех. Междувременно пише музика за театрални постановки. С неговото активно участие се открива първото висше музикално учебно заведение – консерваторията в Лайбциг (1843), преподаватели в което стават някои от най-видните композитори и музиканти по това време.

На 14 май 1847 година, на 42-годишна възраст, умира сестрата на Менделсон. Потресен от известието, композиторът прекратява концертната си дейност и за известно време отива в Швейцария. След завръщането си в Лайбциг на 28 октомври същата година получава инсулт, а на 3 ноември още един. На следващия ден Менделсон умира.

Posted in Феликс Менделсон | Leave a comment

Гаетано Доницети

Гаетано Доницети
(1797-1848)

Гаетано Доницети
Гаетано Доницети – снимка Уикипедия

Доменико Гаетано Мария Доницети (Domenico Gaetano Maria Donizetti) е италиански композитор от XVIII век, известен преди всичко със своите опери. Най-популярни от музикалните му творби са “Любовен еликсир” (1832), “Лучия ди Ламермур” (1835), “Фаворитката” (1840) и “Дон Паскуале” (1834). Наред с Белини и Росини той е водещ композитор на опери белканто.

Гаетано Доницети е роден 29 ноември 1797 в италианския град Бергамо в доста бедно семейство. Като момче пее в хора на катедралата „Санта-Мария Маджоре“, в градската капела и учи в провинциалното училище. На 6 ноември 1806 постъпва в “Благотворителното музикално училище” както първоначално се е наричала консерваторията в Бергамо. Тя е открита 12 март 1805 година и е първата в Ломбардия. Миланската консерватория възниква едва през 1808. Основател и ръководител на консерваторията е Йохан Симон Майер, който е много добър композитор.

Доницети скоро става най-добрия ученик. Той възприема бързо всичко, което учи по теория и композиция, работейки много усърдно и упорито. Въпреки всичко обаче той има един недостатък, заради който две години по-късно го изключват от училище. Фактът, че той е много слаб глас не оставя място за надежда да направи кариера като “велик певец”. Условието, при което се приемали ученици за безплатно образование било да имат красив или поне добър глас.

Само благодарение на Майер Гаетано Доницети може да продължи образованието си до 1815 година. По негов съвет Доницети избира консерваторията в Болоня и продължава да учи. Като изпитна работа през юни 1816 написва Симфонията в до мажор за пълен оркестър. За първи път тя е изпълнена на концерт, организиран от маестрото Майер в полза на едно семейство, пострадало от пожар и останало без дом.

Младият композитор продължава да търси своя път в театъра, като пише през цялото време и колкото е възможно повече. От юли 1824 до 1 юни 1828 пише десет опери, а през целия си живот – 74. През този период се запознава с 16-годишната дъщеря на известния адвокат Луиджи Васели, и се влюбва в нея. Вирджиния е нежно, миловидно и грациозно момиче с превъзходно възпитание. Тя има красив глас, пее и свири на пиано. На 1 юни 1828 година Гаетано Доницети се жени за нея в църквата Санта-Мария ин Виа. Любовта обаче не пречи на неговата работа. Нещо повече, тя изглежда го вдъхновява дори повече. Лекотата, с която Доницети съчинява музика, е поразителна и буди възхищение.

След като драмата на Виктор Юго се появява в Италия Доницети веднага оценява нейния сюжет и пише музика за нея. Но премиерата на операта, с интензивни драматични конфликти, не се харесва на публиката – цялата музика, либретото, певците, костюмите и декорите. Критиката е категорична и безпощадна. Въпреки това той я поставя 33 пъти по време на сезона. Това е разбираемо – партитурата, макар и да подбужда певците към напрежение в някои интензивни сцени и да изисква усилия за гласа, съдържа голяма красота. Целият пролог и по-голямата част от второто действие са написани с истинско вдъхновение, отличавайки се с безупречна форма и превъзхожда много от достиженията на съвременната оркестрация.

За три месеца Гаетано Доницети губи майка си и баща си, детето си и жена му се разболява от холера. Не след дълго умира и Вирджиния. Той се чувства сам и изгубен, струвало му се, че никога повече няма да бъде щастлив. Само изкуството го спасява от самоубийство. Постепенно отново се връща към своята работа, идват проблемите, изкушенията и животът му продължава.

През април 1842 година Доницети отива във Виена. Там приема много примамливото предложение да заеме поста на придворен композитор, домакин на царските камерни концерти (с което преди това се занимавали Хайдн и Моцарт). В началото на юли се връща в Бергамо. В действителност го безпокои и го угнетява мисълта за симптомите на неговата болест, които вече били започнали да се проявяват и го карали да се чувства все по-слаб. От този момент мисълта за смъртта не го напуска, което се отразява и на неговото творчество.

След много красивата музика в “Дон Паскуале” (1834) през същата година Доницети пише последната си опера „Дон Себастиян“. Но заболяването му прогресира и на 8 април 1848 година в 5 часа следобяд Доницети умира.

Posted in Гаетано Доницети | Leave a comment

Антонин Дворжак

Антонин Дворжак
(1841-1904)

Антонин Дворжак
Антонин Дворжак – снимка Уикипедия

Антонин Леополд Дворжак(Antonin Leopold Dvorak) е чешки композитор, автор на многобройни музикални произведения. Той е един от най-популярните създатели на симфонии. Творчеството му се отличава с дълбок национален характер.

Антонин Дворжак е роден на 8 септември 1841 година в Нелахозевес близо до Прага (тогава Австрийската империя, а днес Чехия) и там той прекарва ранната част от живота си. Кръстен е в католическата църква „Сант Андреа“. Антонин е едно от осемте деца в семейството. Баща му, Франц Дворжак, е бил собственик на месарски магазин и на кръчма, но притежавал умението да свири на цигулка и на цитра (широко разпространен в Австрийската империя струнен инструмент). Неговото желание било младият Антонин да поеме семейния бизнес, но виждайки преждевременния му талант, го оставя да следва своя път.

Първите си уроци по музика Антонин получава от местния органист Й. Спиц. Едва осемгодишен вече свири в кръчмата на баща си. В годините, прекарани в Нелахозевес, християнската му вяра става все по-зряла и се ражда любовта му към бохемското наследство – характеристики, които ще окажат силно влияние върху неговата музика. През 1853 година се премества при чичо си в Злонице и продължава заниманията си по музика.

На 16-годишна възраст Антонин Дворжак заминава за Прага и свири в градските музикални групи. През 1857-1858 година учи в школата за органисти в Прага и започва да композира първите си произведения. Негови преподаватели са И. Звонарж и Ф. Блажек. След като се дипломира се издържа от даването на частни уроци по музика, както и от работата си като изпълнител по цигулка и виола.

През шейсетте години става виолист в оркестъра на Временния бохемски театър, който от 1866 година е под ръководството на чешкия композитор Бедржих Сметана. Междувременно Антонин Дворжак съчинява многобройни творби – инструментални, вокални, камерни и симфонични. През този период той все още работи под влиянието на музиката на Вагнер. Започва да създава първите си големи произведения в началото на 1870 година. Благодарение на Третата си симфония успява да привлече вниманието на Йоханес Брамс и на известния музикален критик Едуард Ханслик.

Влюбва се в актрисата Джозефина Чермахова, но любовта му остава несподелена. През 1873 Антонин Дворжак се жени за Анна, по-малката сестра на Жозефина. През 1875 година Брамс му съдейства да получи годишна държавна стипендия, позволяваща му да се откаже дейността си в оркестъра и да посвети повече време на композирането. Под влияние на основоположника на чешката класическа музика Сметана Дворжак създава произведения, в които се стреми да отрази борбата за свобода и независимост на чешкия народ.

В личен план обаче животът на Дворжак е изпълнен с много скръб, тъй като трите му деца умират едно след друго. Мъката му намира израз в произведенията, които създава през този период. Приятелството му с Чайковски съдейства за пътуванията му в Русия. През 1890 сам дирижира концертите, които изнася в Москва и в Санкт Петербург.

През 1884 година Антонин Дворжак за първи път посещава Англия. Заема се с представянето на своите произведения също и в Русия, Германия и Съединените щати. През 1891 година става преподавател в Пражката консерватория. По покана на Жанет Търбър, богата представителка на висшето общество, Дворжак се премества в Ню Йорк и през 1892-1895 поема отговорността за ръководството на Националната консерватория. Г-жа Търбър, която е една от основателките на музикалния институт, силно желае консерваторията да се оглавява от видна личност, която е способна да формира едно училище за нова национална, автентично американска музика. Преди да приеме назначението Дворжак поставя условието талантливите студенти от индиански и афро-американски произход, които нямат финансови средства, да могат да получават безплатно образование в училището.

През зимата и пролетта на 1893 година, докато е в Ню Йорк, Антонин Дворжак пише най-известната си работа – Симфония № 9. Със завръщането си в Прага отново се връща към преподавателската си дейност. Избран е за директор на Пражката консерватория – пост, който заема от 1901 година до смъртта си.

В края на живота си се оказва в сериозни финансови затруднения. Това го принуждава да продаде много от своите красиви композиции на толкова ниски цени, колкото да си осигури средства, с които да живее.

Антонин Дворжак умира на 1 май 1904 година в Прага.

Posted in Антонин Дворжак | Leave a comment

Сергей Рахманинов

Сергей Рахманинов
(1873-1943)

Сергей Рахманинов
Сергей Рахманинов – снимка Уикипедия

Сергей Василиевич Рахманинов (Сергей Васильевич Рахманинов) (1873-1943) е един от големите класически руски композитори, но същевременно той е пианист и диригент. Творчеството му е преход към модернизма към руската класическа музика. Неговото вдъхновение идва от руския фолклор и от духовната музика.

Роден е на 20 март (1 април) 1873 година в имението Онег, в Новгородската губерния. На 4-годишна възраст майка му започва да го учи да свири на пиано. През 1882 година семейството се премества в Петербург и момчето е изпратено в Консерваторията. Започва да учи в клавирния отдел при професор Демянски. Три години по-късно семейството му се премества в Москва и той постъпва с Московската консерватория. Обучението му по пиано протича под ръководството на Н. С. Зверев и А. И. Зилоти, а по теория на музиката и по композиция – при А. С. Аренски и С. И. Танеев. През 1892 година завършва с отличие. За своя изпитна работа представя операта „Алеко“ по сюжет на поемата на Пушкин „Цигани“. Същата година операта е поставена на сцената на Болшой театър и още тогава Рахманинов се представя като отличен диригент. През 1897-1898 дирижира в частната („мамонтовска“) опера в Москва, а през 1904-1906 заема диригентския пост в Болшой театър. В по-нататъшната си дейност почти не се проявява като диригент.

От зимата на 1892 година започват публичните изяви на Рахманинов като пианист и той показва изключителни способности. В творческата му дейност обаче през 1892 година настъпва неочаквана пауза. След представянето на неговата Първа симфония, в която композиторът влага много усилия и енергия, той получава много критики от страна на печата, а за повечето музиканти произведението му остава неразбрано. Стига се до там, че някои критици дори осмиват творбата му. Провалът му нанася тежка травма. Получава инсулт и дълго време остава парализиран. Последвалите три години за него са период на мълчание, но същевременно и време за размисъл и критическа преоценка. В началото на новия век започва неговия интензивен творчески подем.

През първите четири години на XX век Рахманинов създава редица забележителни със своята поетичност произведения, в които съчетава богата творческа фантазия и високо майсторство. Особено място сред тях заемат романсите, в които композиторът показва другата страна на творческия си аспект. Само десет години след тежкото нервно сътресение, свързано с неуспеха на неговата Първа симфония, Рахманинов отново се обръща към този жанр и създава Втората си симфония. Този път московската и петербургската публика единодушно признава високите достойнства на новото произведение.

Най-важната стъпка в творческото развитие на Сергей Рахманинов е създаването на Третия клавирен концерт през 1909. Същата година той прави и първите си успешни турнета в Съединените щати. През 1909-19012 работи като инспектор на руската музика в Главната дирекция на Руското музикално общество. През 1910 година се обръща към духовната музика.

След началото на Октомврийската революция Рахманинов смята, че това е краят на старата Русия и за него като артист не остава нищо друго, освен да напусне страната. Убеждението му, че промените ще доведат до унищожаване на творческата дейност в продължение на много години, го отвежда в Швеция, откъдето е получил предложение да изнесе концерт в Стокхолм.

През 1917 година Сергей Рахманинов заедно със съпругата си Наталия Александровна и с децата си напускат Русия. Първоначално отиват в Париж, а след това се установяват в Швейцария. От 1935 година живеят в Съединените щати. В продължение на десет години композиторът се връща към старите си произведения и ги преработва. Завършва Четвъртия си концерт за пиано. Но той изпитва болезнена носталгия по родината си и все повече го обземат съмнения дали не е сбъркал, като я е напуснал. Жадно се интересува от всичко, което се случва там.

Лятото на 1834 година му носи голям творчески успех. Само за седем седмици създава едно от най-добрите си произведения – Рапсодията за пиано и оркестър. Две години по-късно завършва Третата си симфония, в която представя изключителните си композиторски качества. Без съмнение Тази симфония е истинско явление в развитието на националния руски симфонизъм.

Последният концертен сезон за Рахманинов (1942-1943) започва на 12 октомври със самостоятелния му концерт в Детройт.

Сергей Рахманинов умира след тежко боледуване на 28 март 1943 година в Бевърли Хилс, Калифорния.

Posted in Сергей Рахманинов | Leave a comment

Ектор Берлиоз

Ектор Берлиоз
(1803-1869)

Ектор Берлиоз
Ектор Берлиоз – снимка Уикипедия

Луи Ектор Берлиоз (Louis Hector Berlioz) е френски композитор романтик, диригент, музикален критик, теоретик и писател. Освен с великите си произведения, той остава в историята със създаването програмно-романтичната симфонична музика, въвежда лайтмотива (idee fixe) и обогатява възможностите на оркестъра чрез нови похвати и чрез въвеждането на нови музикални инструменти.

Роден е на 11 декември 1803 в Ла Кот Сен Андре, Франция. Син на лекар, атеист и филантроп, Ектор е образован в духа на Просвещението. Получава основните си музикални знания от книгите в библиотеката на своя баща, в която се запознава с такива сложни трудове като “Трактат за хармонията” на Рамо и други книги, за които се изисква високо ниво на специална подготовка.

Ектор Берлиоз бързо показва всички музикални успехи. Свири много добре на флейта и на китара. Баща му не иска той да се научи да свири на пиано, страхувайки се, че този инструмент ще го увлече в музиката повече, отколкото би искал. Според него професията на музикант не е подходяща за сина му и мечтаел Хектор да стане лекар като него. Впоследствие това води до конфликт между двамата.

Младият Берлиоз продължава да композира, а междувременно баща му продължава да го подготвя за медицинската професия. През 1821 година 18-годишният Берлиоз успешното полага изпита за бакалавърска степен в Гренобъл. Заминава за Париж, за да се запише в медицинския факултет. Установява се в Латинския квартал – център на студентския живот в града.

Берлиоз прекарва свободното си време в библиотеката на Парижката консерватория, изучавайки партитурите на големите майстори. Обожавал Глук. Осъзнавайки, че без сериозна подготовка не може да стане композитор, започва да изучава теория на композицията. През 1826 година постъпва в Консерваторията. През следващите две години, според самия Берлиоз, животът му се озарява от “три мълниеносни удара” – запознава се с творбите на Шекспир, Гьоте и Бетовен. За него това е етап на духовна зрялост. Но има и още едно важно за него събитие, което няма отношение към музиката.

През 1827 година една нова театрална група посещава Париж. Начело на нея е известният трагичен актьор Кембъл и актрисата Смитсън. Изключителният талант и артистичния вид на Смитсън развулнували много Берлиоз и той се влюбва в нея от пръв поглед. Младата английска артистка с ирландски произход е на 27 години и наистина била много талантлива, с одухотворено лице и замислен вид. Хариет Смитсън обаче не проявявала никакъв интерес към Берлиоз.

Лесно запалим, постоянно в състояние на творческо вълнение, Берлиоз пише, преминавайки от една идея към друга – кантати, песни (“Ирландски мелодии”), оркестрови увертюри и други. От 1823 започва да се появява и в печата със своите остро полемични статии и през следващите години няма да се раздели с журналистическото перо. Така че неочаквано, но интензивно, той навлиза в художествения живот на Париж и се сближава с най-добрите представители на прогресивната интелигенция Юго, Балзак, Дюма, Хайне, Лист, Шопен и други.

Но тъй като той не е имал собствени пари, влиза в дългове и както Балзак, не успява да се изплати на кредиторите си. Официалните власти не му оказват съдействие , а освен това консервативни музикални му създават проблеми на всяка крачка. Така например при завършване на консерваторията три пъти му е било отказвано да получи държавна стипендия, която се предоставя за прекарването на три години в Италия (т.нар Римска премия). Високата чест Ектор Берлиоз получава едва през 1830 година.

През този период Берлиоз пише чисто симфонични творби, както и произведения, в които свободно се съчетават вокални и оркестрови епизоди. Те винаги са необикновени и като че ли са заредени с енергия. Неочакваните литературни и картинни асоциации, резките контрасти в образните сравнения, внезапната смяна на състоянията – всичко това придава ярко и колоритно звучене на изпълнения с конфликти душевен мир на твореца, надарен с толкова живо въображение.

На 5 декември 1830 се състои премиерата на “Фантастичната симфония” – най-известното произведение на Берлиоз. Това е един вид музикален роман със сложен психологически подтекст, в който лесно могат да бъдат забелязани и автобиографични черти, израз на огнените страсти на Берлиоз към Хариет Смитсън.

Дълго преди края на престоя си в Италия, през 1832 година, Берлиоз връща в Париж. На концерта, който изнася, изпълнява Фантастичната симфония след нова редакция и монодрамата “Лелио”. По това време се среща още веднъж с с Хариет Смитсън, която се намира в затруднено положение. Зрителите са изгубили интерес към спектаклите на англичаните, при злополука актрисата си счупва крака и приключва със сценичните си изяви. Берлиоз проявява невероятна загриженост и след около година се жени за нея. Младият композитор трябвало да работи по 12-15 часа, за да изхранва семейството си, а нощните часове посвещавал на творчество. Колкото се отнася до семейния им живот, нещата не вървели добре. След като напуска сцената, характерът на Смитсън се променя и Берлиоз се увлича по една посредствена испанска певица, Мари Ресио, при която започва да „търси утешение“. Композиторът добре знаел, че тя е с него не от любов, а от егоистични и користни мотиви, но въпреки това се жени за нея.

През 1834 година Берлиоз създава новото си значително произведение – симфонията “Харолд в Италия”. Периодът между двете революции (1830-1848) се оказва най-продуктивният в творческата работа от Берлиоз. Той постоянно е в разгара на събитията като журналист, диригент и композитор. Превръща се в художествен деятел от нов тип, който отстоява убежденията си с всички достъпни му средства и осъжда инерцията и вулгарността в изкуството, борейки се за утвърждаването на високите романтични идеали. Но Берлиоз е човек, който както бързо се пали, също така бързо се охлажда, тъй като е много нестабилен в емоционалните си пориви. Това му създава редица проблеми в отношенията с околните.

През 1838 година в Париж се състои премиерата на операта „Бенвенуто Челини“, а на следващата година завършва работата си по Третата си и най-обширна, изпълнена с ярки контрасти симфония „Ромео и Джулиета“. 1840 бележи изпълнението на Четвъртата му симфония. Заедно с ранно написания му Реквием (1837) тя е пряк отзвук на прогресивните убеждения на романтика. И двете творби са посветени на паметта на героите от Юлската революция от 1830 година, в която Ектор Берлиоз взема активно участие. Те са предназначени за изпълнение на огромни изпълнителски състави по площадите, на открито. Берлиоз се прославя и като изключителен диригент. През 1843 започва турнета извън Франция – в Германия, Австрия, Чехия, Унгария, Русия и Англия. Навсякъде има феноменален успех, особено в Санкт Петербург и Москва (1847).Той е първият в историята на сценичните изкуства гастролиращ диригент, изпълняващ наред със своите произведения и такива на съвременни автори.

Всеки концерт на Берлиоз печели нови слушатели, но единствено в Париж не е така. През 1867-1868 години той отново посещава Русия като писател за музика (публикува сборници статии и работи върху мемоарите си), пише, но не така интензивно както по-рано.

Постепенно Берлиоз спира да пише симфонии. За концертно изпълнение е предназначена само една малка кантата “Детството на Христос” (1854), която се отличава с музикални тонове и живописни настроения. В театъра, Берлиоз мечтае да постигне голям успех, но не успява. Смитсън умира парализана, а след нея умира и втората му съпруга. При корабокрушение умира и единственият му син, който е моряк. Отношенията му с неговите приятели се разрушават и той се чувства много самотен.

Разболява се и на 8 март 1869 година Ектор Берлиоз умира.

Posted in Ектор Берлиоз | Leave a comment

Винченцо Белини

Винченцо Белини
(1801-1835)

Винченцо Белини
Винченцо Белини – снимка Уикипедия

Винченцо Салваторе Кармело Франческо Белини(Vincenzo Salvatore Carmelo Francesco Bellini) е италиански композитор, един от най-великите създатели на опери през XIX век. Сред най-известните му произведения са „Капулети и Монтеки“ (1830), „Норма“ (1831), „Сомнамбула“ (1831) и „Пуритани“ (1835).

Роден е на 3 ноември 1801 в Катания, в семейството на музиканта Росарио Белини. Когато е едва шестгодишен, Винченцо Белини съчинява своя “опус номер едно.” Момчето се занимава с музика под ръководството на дядо си, Винченцо Тобиано, тъй като семейството му не разполага със средства за по-сериозно обучение. Но Винченцо има късмет и негова покровителка става херцогинята Елеонора Самартино. По нейно настояване съпругът й препоръчва момчето пред управителя на Катания и му осигурява стипендия. Тя е от голяма помощ за семейството на Белини, тъй като покрива разходите, необходими за обучението на техния син. През юни 1819 Белини постъпва в Консерваторията.

След година се провеждат изпити, от които зависи кои ученици ще продължат обучението си. На тях Винченцо се представя блестящо и като награда за успеха получава правото да продължи образованието си безплатно. Първоначално той учи хармония в класа на маестро Фурние, но през 1821 година се присъединява към класа на Никола Антонио Дзингарели. Той го насочва към изучаване на класиците и създава у младежа „вкус към мелодията“.

Дзингарели проявява изключителна строгост към Винченцо Белини и изисква от него повече, отколкото от останалите ученици и чрез упражнения иска да развие качествата му колкото се може повече. Целта му е да направи възможно изключителните способности на необикновения му студент да се изразят максимално. Винаги го съветва да създава мелодии, които да бъдат „гордост за неаполитанската школа“.

В края 1821 година Белини се влюбва от пръв поглед в дъщерята на един съдия, в дома на когото всяка седмица се събирали с приятели, за да слушат музика. Двадесетгодишното момиче обичало музиката и свирело добре на пиано, пеело, пишело стихове и рисувало. Но любовта му към Мадалена Фумароли няма бъдеще, тъй като нейният баща се противопоставя на желанието им да се оженят и ги разделя завинаги.

През 1824 година Белини полага годишния си изпит с блестящ резултат и композира първата си опера, „Аделсон и Салвини“. Нейната премиера се състои в театъра на колежа „Сан Себастиян“ по време на карнавалния сезон на 1825 година. Тя има голям успех и предизвиква фанатичен възторг у неаполетанската публика. Но на нейната премиера присъства и една много важна личност. Вероятно по покана на Дзингарели, сред зрителите е и Доницети. Той аплодира горещо след всяка сцена и когато завесата се спуска, маестрото се приближава до Белини и му изказва такива похвали, че се просълзява.

Като най-добър ученик той получава предложение за написването на опера за театъра „Сан Карло“, която ще бъде наречена „Бианка и Фернандо“. Възхищението на Дзингарели е неописуемо и той се заема със задачата да помогне на младия сицилианец и да накара целия свят да заговори за него. За работата си над своята нова опера „Пирати“, която трябва да представи през есенния сезон в „Ла Скала“, Белини разполага с времето от май до септември 1827 година. Работи с изключително усърдие, тъй като добре знае, че от тази опера зависи бъдещето му. На 27 октомври 1827 година публиката му устройва триумфален прием и Винченцо Белини получава почетно гражданство.

При откриването на театър “Карло Феличе” Белини се запознава с една млада и прекрасна госпожа с изискани обноски. По този начин в живота му влиза Джудита Турина. Отношенията им започват през април 1828 година и продължават до април 1833. В продължение на цели пет години музикантът няма покой – грешки, сцени на ревност, увъртания и душевни страдания, да не говорим за ужасния финален скандал с нейния съпруг, ето защо той с право нарича тази връзка „ад“.

16 юни 1828 Белини подписва договор, според който трябва да композира нова опера за предстоящия карнавален сезон (1828-1829) в “Ла Скала”, след което създава и други произведения. През лятото на 1830 в Милано сключва договор с импресариото Кривели за написването на две опери и „без по-нататъшна ангажираност”.

В началото на 1835 година Белини не се чувства добре и остава на легло. Умира на 23 септември 1835 година близо до Париж. Причината за смъртта му е остро възпаление на червата, което вероятно е получил през 1830, усложнено от абсцес на черния дроб. Погребан е в Пер Лашез.

Posted in Винченцо Белини | Leave a comment

Камий Сен-Санс

Камий Сен-Санс
(1835-1921)

Камий Сен-Санс
Камий Сен-Санс – снимка Уикипедия

Шарл Камий Сен-Санс(Charles Camille Saint-Saens) е известен френски композитор, органист, диригент, музикален критик и писател. Неговото разнообразно творчество обхваща втората половина на XIX и първите две десетилетия на XX век. В началото на своето творческо развитие е повлиян от Берлиоз и от Лист, но бързо изгражда свой стил.

В много отношения Камий Сен-Санс е бил изключителна личност, особено за своето време. Освен със своята гениалност се е отличавал и голямото си трудолюбие и упоритост и печели популярност преди всичко като ненадминат диригент, органист и композитор.

Сред най-известните му опери са „Самсон и Далила“, „Етиен Марсел“ и „Асканио“, балети, оратории, кантати, меси, три симфонии, симфонични поеми, сюити, инструментални концерти, камерно-инструментални пиеси и ансамбли, пиеси за орган, песни и други. Наред с това Сен-Санс остава в историята с многото си трудове и съчинения за музиката и в други области, както и с някои книги. Става един от създателите на Френската национална музикална школа, която оказва огромно влияние върху изграждането на френския национален музикален стил.

Роден е на 9 октомври 1835 година в Париж, в семейството Жак-Жозеф-Виктор Сен-Санс, който произхожда от нормандско селско семейство и е бил на служител в Министерството на вътрешните работи. Майка му, Клеменс, е художничка. Когато Камий е на три месеца, баща му умира от туберкулоза. Майка му се обръща за помощ към леля си, Шарлот Масо, която се премества да живее при тях. Именно Шарлот е първата, която започва да обучава детето-чудо. Първата му кратка композиция за пиано датира от 22 март 1839 година и днес се съхранява в Националната библиотека на Франция. Неговото преждевременно развитие не се ограничава само до музиката, защото на тригодишна възраст знае да чете и да пише, а четири години по-късно вече е научил латински.

На тригодишна възраст Сен-Санс се научава да свири на пиано, а петгодишен представя една соната за цигулка на Бетовен. През 1842 година прави първия си дебютен концерт в зала Игнац Плейел. Изпълнява концерта за пиано N15 на Моцарт (К.450) и други произведения на Хендел, Калкбренер, Хумел и Бах, след което сам предлага да изсвири една от 32-те сонати за пиано на Бетовен наизуст, с което предизвиква всеобщо удивление. Младият виртуоз постига невероятен успех. Новината за този невероятен концерт бързо се разпространява в цяла Европа и дори в Съединените щати, където намира място в един бостънски вестник.

През пролетта на 1843 Сен-Санс е изпратен да учи пиано при известния пианист и композитор Камий Стамати. Професорът бил силно впечатлен от подготовката на седемгодишния си ученик и според него трябвало само да се подобрят практическите му умения, като се усъвършенстват вече придобитите му навици на пианист. През октомври същата година момчето започва заниманията си при препоръчания от Стамати Пиер Маледан. През целия си живот Сен-Санс признава Пиер Маледан за своя ненадминат учител.

Три години по-късно Стамати преценява, че Камий е готов за концертни изпълнения. Първото от тях се състои на 20 януари, а следващото на 10 февруари 1846. На 6 май изнася големия си концерт в зала Плейел и от този момент започва кариерата му на пианист.

През ноември 1848 година Сен-Санс постъпва в Парижката косерватория в класа на органиста и композитора Франсоа Беноа. При него учи орган и завършва обучението си с първа награда. Според Сен-Санс професор Беноа е бил един от най-посредствените органисти, но великолепен учител. През октомври 1851 започва да учи композиция и оркестрация при Фроментал Халеви, а след това при известния Шарл Гуно. Обучава се по пеене и съпровод. Междувременно посещава концерти, оперни театри и непрекъснато разширява познанията си в областта на музиката.

След няколкомесечна практика в църквата Сан-Северен, Сен-Санс става органист в храма Сан Мери, на другия бряг на Сена. Остава на пост през следващите пет години, като същевременно се посвещава на професионално развитие и самообучение. След това става органист в църквата Мадлен, разположена близо до Париж. Остава на този пост през следващите двадесет години и има голям успех, дължащ се предимно на неговите импровизации. В същото време създава опери, известната си Първа симфония (1852), но и усърдно пропагандира творчеството на съвременните композитори, включително на преследваните тогава Шуман и Вагнер. Именно той изпълнява за първи път във Франция симфоничните поеми на Лист, запознава френската публика и с почти неизвестния дотогава Хендел и възражда интереса към произведенията на Моцарт и Бах.

В началото на 1860 година Сен-Санс се превръща в обожаван от публиката пианист-витруоз и композитор. Но въпреки че е номиниран два пъти за Римската премия, не я получава. Сен-Санс е организатор в Националното музикално общество, занимаващо се с развитието на съвременната музика. Трябва да се отбележи обаче, че от детството си до последните си дни, освен от музика, композиторът се интересува и от историята на Франция, от философия и литература, древни езици, религия, астрономия, археология и математика.

От 1853 до 1877 година Сен-Санс работи като органист, а от 1861 започва да преподава пиано в школата на Луи Нидермайер. Изнася концерти в много страни като пианист и диригент. На 15 август 1868 получава званието Кавалер на Ордена на почетния легион. Три месеца по-късно пътува до Германия и дава два концерта в Кьолн. През 1870-1871 година жизнената и творческата му активност рязко се увеличават – има редица обществени задължения и кръгът от познанствата му се разширява. Всеки понеделник в дома му се провеждат музикални вечери, в които често участват чуждестранни музиканти.

Постепенно туберкулозата на композитора, както и проблемите с очите му, се задълбочават. Тежкият живот по време на войната на Франция с Германия и лондонския му период дават своето отражение върху неговото здраве. Но въпреки това Сен-Санс продължава да се труди непрестанно, като със силата на волята и с творческата си енергия преодолява всяко препятствие.

През февруари 1875 Сен-Санс се жени за Мария -Лаура-Емили Трюфо, която е сестра на неговия ученик и приятел Жан Трюфо и е значително по-млада от него (родена е на 16 април 1855). Бракът им не е по любов, а е по-скоро една от прищявките на композитора. Раждат им се двама синове, но умират рано – единият пада от прозореца, а другият се разболява тежко. Семейният им живот е по-скоро нещастен, за което не малко допринася и ревността на майката на Сен-Санс. През 1881 година Камий напуска съпругата си и двамата не се срещат повече.

Сен-Санс умира на 16 декември 1921 в Алжир, на 86-годишна възраст. Тялото му е пренесено в Париж, където е погребан в гробището Монпарнас.

Posted in Сен-Санс | Leave a comment

Игор Стравински

Игор Стравински (1882-1971)

Игор Стравински
Игор Стравински – снимка Уикипедия

Игор Фьодорович Стравински (Игорь Фёдорович Стравинский) е руски композитор от украински произход, диригент, пианист, един от водещите представители на световната музика. Повечето от неговите творби принадлежат на неокласицизма. Популярността му се дължи основно на неговите три балета („Жар-птица“, „Петрушка“, „Пролетно тайнство“), създадени през ранния му творчески период в Русия.

Стравински пише за всички класически форми. Неговото творчество включва композиции от всякакъв вид – от симфонии до миниатюри за пиано. Той постига голяма слава като пианист и диригент, но е също и като публицист. Написал е две есета за музикалната философия, в които излага своята визия за музиката

Роден е на 17 юни 1882 година в Ораниенбаум (днес Ломоносов), близо до Санкт Петербург. Баща му, Фьодор Стравински, е руски оперен певец от полски произход, който работи в Мариинския театър. Игор израства доминиран от баща си и от по-големия си брат. Още в ранна възраст Игор Стравински се научава да свири на пиано. Деветгодишен взема частни уроци по пиано. Първоначално се опитва да композира без специално образование. По настояване на своите родители с навършване на 18-годишна възраст, постъпва в юридическия факултет на Петеребургския университет. В същото време изучава самостоятелно теория на музиката.

През 1904-1906 (според други източници 1902-1908) Игор Стравински става ученик на Николай Римски-Корсаков, най-големият руски композитор през този период. Едновременно с това взема частни уроци и при В. П. Калафати. Благодарение на тях овладява съвършенството на композиторската професия. През 1905 година създава първата си симфония, написана в академичен стил. Под влияние на Римски- Корсаков се обръща към руския музикален фолклор. Първите му работи, изпълнени с национални мотиви, ще бъдат свързани с името на известния балетен импресарио Дягилев.

През 1910 година Стравински напуска Русия за първи път и отива в Париж. По време на престоя си във френската столица създава три значителни балета. Музикантът показва неизчерпаемо желание да учи и да опознае европейското изкуство, литература и културен живот. Среща се с Дягилев, директор на руската балетна трупа в Париж, който му поръчва да създаде балет за неговия театър. По този повод Стравински пише най-добрите си партитури. Впоследствие сътрудничи с Пикасо, Жан Кокто и Джордж Баланкин.

По време на Първата световна война и Октомврийската революция в Русия, Игор Стравински се премества в Швейцария, където остава до 1940 година. След това заминава за Съединените щати, а през 1945 става натурализиран американски гражданин. Установява се първо в Сан Франциско, а след това в Лос Анджелис. Преподава в Харвардския университет. За известно време запазва кръга от приятели и познати руски емигранти, но в крайна сметка осъзнава, че такова поведение не подпомага интелектуалния и професионалния му живот в тази страна.

Относително висок на ръст, но със сигурност не красив, Стравински е много фотогеничен, както показват много от неговите снимки. Той е добре известен с многобройните си връзки с членове на висшето общество като Коко Шанел, въпреки което е семеен мъж, посвещаващ значително време на своите деца. На 23 януари 1906 година се жени за своята братовчедка Катерина Носенко, с която се познават от деца. Раждат им се четири деца. През 1939 година Катерина умира от туберкулоза. Най-важната негова връзка е тази с втората му жена Вера, отношенията им с която започват още докато е женен за Катерина.

Когато Стравински и Вера се срещат в началото на двадесетте години, тя е омъжена за художника и сценограф Серж Судейкин, но скоро след това, напуска съпруга си. Въпреки че Катерина знае за тях, приема този факт като неизбежен и постоянен. След нейната смърт Игор и Вера се женят в Ню Йорк (1945).

През 1962 година композиторът приема поканата да изнесе серия от концерти в родината си, но се чувства свързан повече със Запада, поради което не остава дълго.

Игор Стравински умира на 6 април 1971година в Ню Йорк. Погребан е в гробището Сан Микеле във Венеция, в неговата т.нар. „руска“част, заедно със съпругата си Вера, близо до гроба на Дягилев.

Posted in Игор Стравински | Leave a comment